Словото на Бешков

  • 0 0
  • (Rated 0 Stars)
  •  3-4-2020
  •  27

Автор:Станислав Сивриев, Александър Гетман
Издателство:Български художник
Страници:423
Корици:ТВЪРДИ
Година:1973
Броя:`1
ISBN: Тегло (гр.): Формат: 145 / 215 Състояние: Мн. Добро
Второ и допълнено издание - Отлично книжно тяло, без хартиената обложка.
Съставители: Станислав Сивриев, Александър Гетман. 
Под редакцията на Александър Бешков

ПЕРОТО НА БЕШКОВ
Дарбата е безусловно ощастливяващо личността и околните (обществото) явление. Тя подхранва не само професията; а и духовния живот на този, който я носи. Около талантливите е радостно. Българският народ е даровит, рядко даровит. В своя живот съм срещал десетки дарования, които са ме правили щастлив. Всеки навярно е изпитвал тази радост, отразена в усмивките -— внезапната свобода-— на околните, за да се възвърне удвоена у творческата личност, у покорителя! Това опиянение, което жадува само себе си и подчинява на себе си всички останали стремежи и предопределения на човека . . .

Беше ли изпитал тази велика радост Илия Бешков? Само който познава неговата ранна живопис, ранните му гравюри, ритъма на музиката му (класическа, народна и оригинална, негова си!), драматичната същност на неговия изобразителен талант, може да отговори на този въпрос. Художникът й се отдаваше при всеки удобен повод. Той обичаше да говори, да импровизира, да играе „театър“ — с мимика, с пръсти (беше добър кукловод) -— да режисира. Той винаги я търсеше в себе си, у другите, навсякъде — като въздух, без който не можеше да си представи съществуването. Търсеше я, защото знаеше, че е „дефицитна“. А у себе си ... я проверяваше („Тази вечер бях радостен и само като си помислих за радостта — тя се разпиля . . .“). Защото я беше „впрегнал в карикатурата“! Да обяснявам какво е карикатурата за Бешков е все едно да обяснявам какво са „Мъртви души“ за Гогол. Те не можеха да не бъдат сатирици. Все още не мога да определя степента на общественото (външното) участие в този процес. Сатирата според мен е средството, което честността на голямата творческа личност не може да не избере в даден момент.

В България имаше такъв момент.

Но можем ли да обвиняваме останалите художници, че не са захвърлили четките, за да бранят с острието на „перото“ застрашената от фашизма и буржоазната мътилка истина! Или останалите карикатуристи, че не познават „четката“, магията на изкуството, на което те са воини! Защо именно той е „художникът на България“? Едва ли Любомир Далчев е имал пред вид само рисунките, „картините“ на Бешков, които той изключително рядко излагаше . . . Безспорно дори публицистиката му на карикатурист-анти-фашист разкрива едно драматично творчество, в което някои потърсиха нравствено-национален и художествен еквивалент на Алековото . . . Наричаха го „национален педагог“! Но той възразяваше, тъкмо защото беше и художник, и син на своя народ: „Казвате „национален педагог“, „драматичен автор“ ... А пък аз ви казвам, че Бешков си беше и си остана карикатурист. Аз бях това, което изискваше от мене животът. Хората трябва tue да бъдат ободрени. Те бяха понесли поражение и така нататък. Мога да ви кажа, че Бешков не е бил амбициозен. Всяко творчество съдържа различни и даже противоположни тенденции. Като дървото — един клон расте на юг, друг на север. Дънерът, разбира се, гони небето — той няма право да се извива ... Аз бях журналист и карикатурист. Бях това, друго не можех, друго не б и в а ш е да бъда. Такъв бях нужен, такъв станах . . .“ Бешков не е „сложен“. Но тази негова простота бе създадена от сложни обстоятелства, които го принудиха като истински диалектик да потърси в изкуството „лоста на Архимед“: „Аз не мога да се доверя на една метла, каквато в същност е четката! . . . Предпочитам да проявя остроумието и интелигентността си, концентрирани на върха на перото и оттам да протекат те, както мълнията протича през върха на гръмоотвода!“

Ще бъде несправедливо спрямо абсолютно „живописните“ му композиции от 30-те и 40-те години да давам тук простор на неговите предпочитания към графиката, но той ги направи без колебание „Графиката е много стар израз на човешкия дух, но концентрацията й с жизнена правда и синтез отнема възрастта й и я превръща във вечно млада!... И така, лишени от цветните достойнства, с които се многослави живописната кухня, съвсем бедно, само с черен хляб и бяла сол, ще разгледаме този вид изкуство. Графиката е много просто изкуство! С върха на едно перо и парче хартия художникът може да каже на света всичко, което има да каже като творческа потребност ... С няколко чертички и резки се слага началото на един неповторим свят. Този нов свят прилича на обективния дотолкова, доколкото стихът на обикновената реч . . .“

Струва ми се, че сега вече мога да насоча вниманието на читателя към онова малко чудо, което се нарича Бешков писателя. От това време датират усилията на художника да съставя от многоцветието на спомена черно-бялата рисунка на своята художествена проза.

Един ден той ме повика и леко възбуден ми подаде ръкописа на едно току-що завършено есе. Беше „Спомен от Гърция“. Прочетох го зашеметен, като продължавах да се мъдря над ясно изписаните с перо редове, които заграждаха неговите пространства на мисълта . . .

— Е-е? — долових дъхът му и разбрах, че се вълнува.

Успях само да вдигна рамене.

— Кажи де, кажи! . . .

Беше доволен. Доядя ме малко на него.

— Какво да кажа . . .

Той се приведе и само ме погледна над очилата.

Взех да философствувам, да сравнявам написаното с нарисуваното, с графиката му...

— Остави това . . . Питам те има ли смисъл тази работа?

Тогава аз го погледнах с изненада.

— Има ли време ... — каза той просто.

Изминали са петнадесет години от тези думи. Не заради смъртта още ги чувам — тогава нито аз, нито може би той я включвахме във времето. Той беше започнал. Беше започнал като майстор, за когото срокът има съвършено друга цена.

Времето е в нас и ние сме във времето!

И словото е в нас . . .

И трябва да протече през върха на перото, в букви, в думи, в търпение,в последователност. Колко необичайно, каква оскъдица, какво притеснение за_въображението — дори за лаконизма на мъдрия!

А може би това е нова суета — последна, непоправима?

Нека, щом името й е с л о в о. Щом не е предназначено (дори в писмо) за любуване, или за самолюбуване. Щом с „няколко чертички и резки се слага началото на един неповторим свят“ . . .

Тази книга се състави без знанието и съгласието на нейния автор.Съдбата на някои книги е такава. Книгите, от които „се учудваме и възхищаваме, защото сме очаквали да видим един автор, а сме открили един човек“.
АЛЕКСАНДЪР БЕШКОВ

о1-Словото-на-Бешков


Категория › Есеистика

Все още няма коментари...

Info! За съжаление само регистрираните потребители могат да публикуват коментари.Моля, влезте или се регистрирайте.